Почти цяла зима и по – голямата част от лятото очаквах този момент. Момента когато ще направя заплануваното екскурзионно летуване в Пирин. Целта е да се изкачи връх Вихрен и да се направят няколко прехода през свободните дни в началото на септември месец.
Предистория.
Начертал съм маршрута и се събираме с хората които ще ходим, за обсъждане. Маршрута не е от най – леките, има си преходи от по 6-7 часа, което си е истинско изпитание за някой от присъстващите. Настава лют спор в който Мариела (една от участничките) е най – активна. Изпили сме по няколко бири и настроението става доста скандалджииско. Скарваме се доста с въпросната Мариела, при което обявявам, че няма да има никакво екскурзионно или поне аз няма да участвам. Обявявам го и сам не си вярвам. В крайна сметка след някои по – тежки думи, отстъпвам и решавам, че ще променя маршрута, с по – лек. Постигнат е консенсус, но това не пречи с Мариела да се гледаме на криво цяла вечер.
В следващите няколко дни наистина промених маршрута и го направих максимално лек. Сборен пункт ще бъде хижа Вихрен, а от там ще се правят всичките преходи. Не е това, което ми се искаше, но няма как, трябва да се съобразявам понякога с чуждото мнение. В последствие се оказа, че караницата с Мариела не е била напразна. Един вид тя спаси, цялото екскурзионно от пълен провал. Маршрута е: Ден 1: гр. Банско – х. Вихрен; Ден2: х. Вихрен – вр. Вихрен – х. Вихрен; Ден3: х. Вихрен – Казаните – х. Бъндерица – х. Вихрен; Ден 4: х. Вихрен – Банско и щастливо отпътуване към София. Останалата подготовка беше повече от епична. Въртяха се телефони, купуваха се разни работи и т.н. Все пак, най – после дойде време за самото отпътуване.
Ден 1.
6:00 Ставане и натъпкване на всичкия багаж в раницата.
7:00 Човека с колата идва да ме вземе.
7:30 Среща с групата, която се състои от 7 човека – 3 жени Мриела, Силвия, Рени и 4-ма мъже Аз, Станислав, Цецо и Митака. Митака много го мързи, честно. Пииваме кафенце пред тях и се навиваме яко.
8:00 Вече хвърчим към Банско. Нещо ми е нервно. Ще трябва да водя група от 7 човека, които нещо не се вслушват в наистина мъдрите ми съвети.
10:00 В Банско. Кофти облаци се събират над планината. Това не ми харесва. В началото на септември сме и по всичко личи, че може следобеда да завали коварен дъжд, който да ни направи мокри кокошки, по средата на пътя. Групата иска да пие пак кафе. Това жените са странни създания, винаги им се пие кафе или ги боли глава. Просто няма средно положение.
11:00 Привършваме с кафето и правим последни дребни покупки, от магазините в Банско. Готови сме за прехода, който е около 4 часа. Слънцето, за сега, пече многообещаващо. Митака ще закара едната кола до хижата, за да не мъкнем раниците. Това е добре.
11:10 Започва прехода. Всички се движим в една колона и си разказваме някакви весели случки. Голяма идилия сме. Нямам думи. Обаче мен нервността нещо продължава да ме тресе. Забелязвам, че от последното ми идване тук, преди 3 години, ландшафта се е променил доста. Променил се е към лошо. Банско заприличва все повече на големите ни курорти по Черноморието. Мръсотията и строежите са навсякъде, а самия Пирин се урбанизира, необратимо. Лифта, за който изсичаха гората преди три години вече е завършен, а сега се строи и нов ски път на мястото на маркираната пътека, за хижата. Някой се сети да ме попита, за карта, която не бях взел. Реално я бях забравил, но го изкарах така, че просто не ни трябва карта. Нали познавах планината в тази и част. Увереността ми е голяма и за това май ми повярваха. Всичко е наред, споко. Да ама не.
Около13 часа. Силвия, която е най – бързата от всички, нещо сдаде багажа. Оказа се, че имала ниско кръвно, което ни подреди доста лоша шега. Всички сме насядали и се чудим какво да я правим. През това време нагъваме някакви сандвичи и си почиваме.
13:30 Силвия вече е наред и продължаваме. През това време вървяхме по скапания ски път в строеж. Обаче, се наложи да навлезем в гората. Спомените ми са доста ясни. Няма спор, че това е правилния път. Пък и маркировката сочи точно натам.
14:20 Вече половин час вървим през пътеката, която по всичко личи че не се използва много. За момент ме обземат съмнения, но това групата не трябва да го вижда, все пак съм техния храбър водач.
14:40 Вече 20 минути не сме виждали маркировка. Налага се да минаваме през адски храсти и паднали дървета. Съмненията в мен се усилват. В групата започват разни подозрения. Споко бе хора, всичко е наред. Сам не си вярвам.
14:50 Събрали сме се на съвет. Убеден съм че трябва да вървим по десния склон. Групата твърди, на чело с Цецо, че трябва да вървим по левия. Да де, но много ясни спомени имам, че трябва да се върви по десния. Спора се изостря, а увереността ми се изпарява. Решаваме да вървим от ляво. Да ама от ляво, вече няма склон, ами строеж на ски път. Логиката сочи, че ако върви по него, трябва да излезем на самата Бъндеришка поляна. Ей мамка му, защо забравих тъпата карта.
15:00 Вървим по натрошените камъни и всички мислим. Аз най – много. Групата ми няма никакво доверие. Такъв провал не бях правил отдавна. На всичко отгоре вървим по някаква друга маркировка, която ни водя някъде на майната си.
15:10 Вече не издържам и си надвивам над ината. Ще звънна на хижаря, да попитам дали сме на правилен път. В очите на групата се чете недоверие в мен. Някой надигна глас да се върнем. Е това няма да го позволя, ако ще да се срути планината върху нас. Звъня и хижаря ми обяснява, че тъпия ски път е правилната посока. Трябва да се забранят строежите в планината. Оказа се че пътеката, откакто е започнал строежа на ски пътя, не се е използвала и се е занемарила страшно много. Тъпа работа. Аз от къде да знам. Обаче иди го обяснявай на хората с мен. Срама е голям и непреодолим. Ама на, аз съм си виновен. Ще ми е като обеца на ухото. Все пак не си признавам на 100 % грешката, имаме още доста път.
15:40 На Бъндеришка поляна сме. Това не е възможно. Последния път когато я видях беше съвсем различна. Сега е застроена с какво ли не. Има ски влекове, ски училища и незнам си какво ски. Става ми малко тъжно, как е унищожена природата за комерсиални цели. Отсреща някакви багери бучат, мъкнейки и трошейки някакви каменни блокове. Честно, по шумно е отколкото на Цариградско шосе, през пиков час. Не можем да си чуем даже приказката от трещенето. Пфу, аз си мислех че в планината ще намеря успокоение от стреса натрупан в града. Надявам се нататък да няма повече подобни изненади.
16:40 Изненадите бяха само до тук. Успешно пристигаме в хижата. Разбира се има недоволни от условията, но това си е планинска хижа. Аз и друг път съм спал там и си ми харесва такава.
19:00 Групата е решена да се налее с ракия. Успяваме само да хапнем и да полафим.
21:00 Групата е толкова уморена, че се понася към леглата си.
Ден 2.
8:00 Ставане. Сутрешния тоалет е едно истинско изпитание. След, като си измиеш зъбите, се чудиш имаш ли такива изобщо. Водата е ледена. Същото важи и за лицето. Десетина минути никой няма лице.
8:30 Всички закусваме и пием кафе. Кафето действа и всеки от мъжете обявява на всеослушание, че отива да сере. Жените и те отиват, да правят точно това, но си траят. К’во ще им стане ако си признаят? Това кенефите в планинските хижи са страхотия. Същите са, като в казармата. Или миришат зверски на фекалии или на хлор. Няма средно положение. Това заформя доста изтънчени разговори между мъжката част. За пореден път всичките жени са крайно възмутени. Е няма как, положението е такова. Мъжете, за казарма и за сране могат да говорят дни наред преди да им омръзне.
9:00 На изходната точка за щурмуване на връх Вихрен. Всеки се е навил. Аз най – много, особено след като предния ми опит беше неуспешен. 10 минути преди върха се наложи да се върнем, заради страховитата буря, която се разрази. Тогава наистина си беше страшничко. Сега каквото и да става ще го изкача тъпия връх.
10:00 Движим се по план. Времето е страхотно. Към 12:30 трябва да сме вече на втория по височина връх в България и третия на Балканите.
11:00 Групата се е поразцепила леко, заради ентусиазма на някои и слабото представяне на други. В челната групичка съм и аз. Сандвичите също. Оказва се че на Силвия, която е доста назад, пак и е лошо и с Рени и Цецо ще се връщат. Пфу. Аз обаче продължавам с другите – Станислав, Мариела и Митака. Мариела е голяма ентусиастка, никой не може да я спре. По мобилните телефони връщащата се част, нададе вой заради сандвичите и с право. Сега четирима човека, ще мъкнем до върха сандвичи за 7, а другите ще стоят гладни.
12:30 Вече сме на върха. Една от мечтите ми е изпълнена. Страхотно е. Гледката е неописуема. Правим си снимки и тъпчем сандвичите. За съжаление, се спуска мъгла и вече нищо не се вижда. Абе важното е че вече сме на покрива на България. Супер.
13:00 Връщане назад. Мариела ме е подхванала за пореден път, кога ще си намеря сериозна приятелка. Не можело така, да хвърча от цвят на цвят. С нея на глава не може да се излезе. Трябва да си хвана сериозно гадже. Особено се възмущава от някои мои афери, с момичета на неподходяща възраст. Добре де. Обещавам и че в най – скоро време ще се заема с проблема. За сега ме оставя на мира. Мариела ми е голям приятел, макар че от време на време става невъзможна. Ама пък такава си я харесвам.
16:00 Вече сме в хижата. Намираме Цецо, заспал в неестествена поза на някакъв стол. Този човек, като се събуди ще му е зле на врата. Говорим страшни глупости за разни жени. В аграрен стил се разяснява, какво ще правим с тях ако ни се отдаде сгоден случай да правим секс с тях. Възмутени не липсваха.
19:00 Групата пак иска да се налее с ракия. Развоя на вечерта е същия, както вчера.
21:00 Всички по леглата.
Ден 3.
Днес ще се прави лек преход. Както вчера, кенефите са основен разговор на закуска. Вече жените ни свикват и не обръщат внимание. Е това са готини жени. Един вид супер мацки.
10:00 На линия за катерене до Казаните. Намират се в подножието на вихрен и името им идва от това, че природата сякаш наистина е образувала казани, с гигантски размери. Скалите са толкова отвесни, че тръпки те побиват, когато погледнеш надолу. Този път Силвия, Рени и Митака няма да идват. Предния ден им се видя доста. В момента се радвам, че не надвих за маршрута, който бях избрал за начало. Просто не знам, Силвето, какво щяхме да го правим, ако бяхме е навили на нго. Самото екскурзионно, щеше да е страшен провал.
11:30 В подножието на Вихрен сме и вървим по една пътека, широка, колкото косъм. Налага се да се разминем с някакви германски туристи на възраст, които културно ни изчакват да ги изпреварим. Благодарим им най – сърдечно. Нали ще сме в един съюз, с тях, само след някаква си година и половина. Ей т’ва германеца културна нация бе.
12:00 Абе тази пътека е толкова тясна, а баира на долу толкова стръмен, че тръпки ме побиват. Винаги ми е ставало малко лошо от такива гледки. Даже един от детските ми кошмари е точно такъв – падане от много високо място. А това място, тук е много подходящо за неколкостотин метра свободно падане. Обаче гледката е неописуема. Спокойствието, което носи е страхотно. За пореден път се убеждавам, че в България природата не си е играла на празно. Имаме страхотни дадености. Лошото е че се използват по начин, който не ги запазва. Дано един ден, тази диващина спре, защото няма да има на какво да се радваме.
12:10 На ръба на Големия казан сме. Пълен е с мъгла. Мамка му, нищо не се вижда. Нали за това се качихме до тук. Малко сме разочаровани. Обаче на помощ идват сандвичите Похапваме блажено и продължаваме към Малкия казан.
12:40 Там сме. Виждаме огромни преспи сняг, останали от миналата година. Страшно е. Радваме се като малки деца. Правя се на умен и обяснявам по какъв начин са се образували езерата в Пирин планина. За съжаление и днес не липсваха изненади. В неразборията не бяхме успели да вземем цифрово фото и за това имахме един аналогов апарат, с две ленти. Напълно достатъчни. Да ама не. Първата лента е имала фабричен дефект и всички снимки от вчера отидоха в небитието. Всички сме крайно разочаровани. Нямаме доказателства, че ме изкачили Вихрен. Ще трябва да го караме по спомени. Няма как, понякога има големи несправедливости.
13:00 Поемаме през Големия казан към х. Бъндерица. Там имаме уговорка с другите. Ще муаме кебапчета. Какво по – хубаво от това? По пътя нещо се заговорихме с Мариела и останахме малко назад. Това беше добър повод, Цецо и Станислав да объркат пътя. Те изобщо не чакаха подканяне. Объркаха го, като стой та гледай. На всичко отгоре, не искаха да се върнат назад, за да го подхванем от там, от където за последно видяхме маркировка. Моите мърморения не помогнаха. Такава караница настъпи, че сигурно изплашихме всичките горски животни околовръст. Така де, тяхната идея беше да минем ей така напряко, по баира който беше повече от отвесен. На всичко отгоре, в иглолистна гола, където попадалите по земята иглички се пързалят повече от лед. Моите увещания, не помогнаха. Даже предположението ми, че най – вероятно, през гората ще стигнем до пещера с купчина човешки кокали отпред, демек ще умрем и никой няма да разбере, не помогна.
13:30 Връщаме е обратно. Оказа се че минаване по този баир е невъзможно. Кефя се че съм прав. Почти разсеях съмненията, които бях породил през първия ден. Нали точно заради тях, се стигна до разправията днес. Важното е, че премеждията приключват благополучно.
14:10 Вече сме си поръчали кебапчетата и правим разбор на прехода. Всеки се е увлякъл в говоренето на безумни простотии. Набраната инерция няма спиране. Решаваме да посетим и езерото Окото.
17:00 Тръгваме към самото езеро. Пътя, пак се оспорва от някой. Ей, човек да не направи една грешка и то преди два дни и ще му натякват, до края на живота. Вече си представям всеобщите ебавки, когато се върнем. Историите ще бъдат разказани доста цветно и най – лошото, ще бъде, че нищо няма да мога да кажа в моя защита.
17:40 На езерото сме. Природата е успяла да създаде едно съвършено око. Синьо и толкова дълбоко. Ако може да е смали, до размерите на едно око и се постави на мястото на човешко такова, то ще бъде най – красивото. Лицето, притежател на такива очи ще бъде с най – спокойния и дълбок поглед. Наистина, красотата на това езеро е несравнима. Всички пирински езера в съчетание с природните форми около тях е неповторима и толкова успокояваща, контрастирайки с градския пейзаж в който живеем.
19:00 Последната вечер не се различава с нищо от всички други. Всички са крайно доволни от прекарването си. На никой не му се връща в шумния град.
Ден 4.
10:00 Няма как. Трябва да се върнем обратно, колкото и да не искаме. В Банско набиваме банички, в центъра на града. Говорим глупости, на които Мариела реагира доста остро. Моля ви се, не ми разваляйте за пореден път закуската! Решаваме да бъдем кротки. Това момиче доста изтърпя.
13:00 По обратния път през повечето време мълчим. Отбиваме се през Рилския манастир, но не е същото, като в Пирин.
16:00 Вече сме в града. Пак пред Митака. Пием по едно кафе, на което всеки се кефи на преживяното. Правим нови планове.
На другия ден сме на работа. Всичко започва отначало. Останал е един хубав спомен в нас. Догодина пак. Чакам с нетърпение.
